Описание
Свързани помежду си чрез символични нишки, които не се разпознават на пръв поглед и се събират едва в тринайсетата история, те образуват многоизмерно, мозаечно, богато на метафори цяло, на свой ред вградено в също толкова необичайна наративна рамка.
Турската литературна критичка Фюзун Акатлъ сполучливо описва подхода на Билге Карасу да вплита различни фрагменти и сюжети в самостойна поетическа тъкан като „мозайка“ ‒ метафора, която същевременно е подходяща и за типографията на текста. Като пътешествениците в историите, читателите са конфронтирани с подобна на лабиринт система от многозначни символи, чиято заплашителност се основава на самата себе си. Принципът на накъсване и вграждане, който проличава и в абзаците с отстъп или в курсив, отнема на нас като читатели сигурната почва на недвусмислени референции и ни кара да осъзнаем симултанността на мисловните потоци. Мотото на книгата точно изразява особената притегателност на тези фантастични разкази: „Най-истинска е приказката, от която се боим и без да я разбираме“.
