Издателство Аквариус

Докато празнува сам Бъдни вечер, пие кафе и коняк, 55-годишният професор Андершен се приближава до прозореца и става неволен свидетел на убийство в отсрещната сграда. „Трябва да се обадя в полицията – мисли си натрапливо той. – Трябва да се обадя в полицията.“ Но не го прави. Отива до телефона и не вдига слушалката, споходен изведнъж от усещането, че не е в състояние да влезе в ролята на изобличител. И докато той се впуска в разсъждения, взема решения и не ги изпълнява, упреква се за действията и бездействията си, пред читателя се разкрива тайната на романа.

Войводина и в частност Нови Сад, където се развива действието на „Употреба на човека” и където сърби, унгарци и германци, евреи, християни и мюсюлмани са живели мирно заедно преди Втората световна война, става жертва на терор. Романът представя многолика картина от човешки съдби, в които се преплитат разнопосочни избори, предопределени от произхода, семейното възпитание, индивидуалните склонности и житейските обстоятелства. Но неизменната роля на губещия е обща за всички образи в него.

Когато един от най-близките ти хора се разболява и всичко като че ли започва да се разпада, постижимо ли е изобщо да се овладее и управлява скръбта? Този въпрос, фино вплетен в тъканта на романа, задвижва повествованието и държи крехката му нехронологична структура. Героинята извиква целия си изживян досега живот с хората, сред които израства, от които си отива и при които се връща, опитвайки се да се докосне до най-съкровената им същност. Представени калейдоскопично, но придърпвани от невидима нишка, различните картини, различните истории се събират в обща  история и носят облекчение от болката.

Гайто Газданов (1903 – 1971) е един от най-ярките и значими представители на руската емигрантска литература. Напуснал Русия седемнайсетгодишен и живял до смъртта си в изгнание, той съзрява и се утвърждава като писател със собствен различим стил и чисто газдановско художествено-философско осмисляне на вечните въпроси за доброто и злото, за смисъла на живота, за това кои сме ние и защо сме на този свят, отговор на които дава с творчеството си всеки истински художник.

Поезията на Биньо Иванов е онази частица от историята на съвременната българска литература, съществуването на която ни убеждава, че може да се появи – в същата тази история – лирика,  неподвластна на гравитацията на тукашното писане, лирика, прорязала като светкавица върху небето ясно соцреалистическата безоблачна гладкост. Биньовата поезия – също като душата на глухарчето от стиховете му – тържествено лети, превземайки всички небесно-земни висоти на едно неистово и непознато – до нейното раждане – новоизричане. Тя е не просто друг език, с който се изговаря мисълта. Тя самата е друга мисъл на езика. С нея светът, който се изкушаваме да мислим като понятен и познаваем, се новоназовава, пре-написва, пре-сътворява, пре-изобретява. Светият кръст на  кривата си мисъл закрепил, недосегаем за изпепеляващия огън на забравата е Биньо Иванов – този възхитителен поетически саламандър.

Гергина Кръстева

Разказвачът е писател, чийто най-добър приятел Васко е подсъдим, у когото при ареста са открили револвер и тетрадка със стихове. Докато следователят чете стихотворенията, писателят, призован да даде подробности по случая, разказва историята за любовната страст на Васко и актрисата Тина. Авторът ни повежда из улиците на Монмартр, от Френската национална библиотека до залите на аукционна къща, от парижките кафенета в хотелски стаи, прескачайки умело от една гледна точка към друга, без да се изгуби нито за миг.

Мястото е Банат, действието се развива в периода между управлението на румънския крал Михай I и падането на режима на Чаушеску и завършва в Южна Германия днес. Широкият обхват на повествованието е постигнат чрез фокусирането върху няколко времеви линии и чрез смела промяна на перспективата във всяка от седемте глави, позволяващи ни да гледаме през очите на различните герои, които въпреки ударите на съдбата и физическите разстояния непрекъснато се движат един към друг.

Благодарение на това „Неясните очертания на света“ се чете едновременно като роман за семейството, приятелството, любовта, диктатурата, смъртта, новите начала… Ирис Волф изследва границите на паметта, на представите, които другите си създават за нас, на поетичните и пластични възможности на езика.

„… вярвам, че с моята наглед толкова частна и незначителна история наистина разказвам история – а може би дори и бъдеща история.“

Себастиан Хафнер (1907 – 1999), доктор по право, през 1938 г. емигрира в Англия и работи там за „Обзървър“. След завръщането си в Германия преез 1954 г. пише за „Ди Велт“, по-късно за „Щерн“. Автор е на цяла поредица монографии, сред които „Уинстън Чърчил“ (1967), „Бележки за Хитлер“ (1979), „Исторически вариации“ (1985), „От Бисмарк до Хитлер“ (1987) и др. Един от най-авторитетните журналисти на своето време, Хафнер разбунва духовете и след смъртта си, когато е открит ръкописът на „История на един германец“ – книга, писана през 1939 г. и останала непубликувана. Тя е не само напомняне за миналото, за това как „пречупеният кръст беше отпечатан върху германския народ… като върху някакво като че ли безформено, податливо, кашаво тесто“, но – от перспективата на днешния ден – и актуален спомен за възможно бъдеще, от което човечеството не би могло да емигрира.

Т. Сингер минава сам през света, но и предпочита да е сам. Т. Сингер е анонимен и непрактичен скитник по житейския друм, но и желае да е анонимен, неразпознат, дори невидим сред множеството. Т. Сингер сякаш отсъства от живота и в най-добрия случай е наблюдател на собственото си съществуване. Т. Сингер е загадка за себе си и не по-малко – за разказвача, който иска да разкаже неразбираемия и неразказваем, белязан с почти отсъстваща интензивност вътрешен живот на своя герой. От този конфликт се поражда голямата привлекателна сила на романа, меката ирония, пропиваща равното, без класическа интрига повествование, съчувствието и симпатията към трагичния образ на човека с рана.

А може би у всекиго се крие по един Т. Сингер, чието собствено име остава неизвестно.