„Аквариус“ е независимо бутиково издателство за преводна и българска литература. Приносен в програмата ни е акцентът върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия.
Трайните неща“ от поетическото наследство на един голям български поет на ХХ век, „стихотворенията без дата“, стихотворенията, които живеят извън времето на създаването си. Избрани според афинитета, проницателността и естетическия критерий на наш съвременник със съизмерима творческа биография и представени ни в книга, в своя книга на другия, която да продължи да расте срещу забравата и в която поетът за поета е както за себе си, за повече от себе си. Заради онези поетически образци от родната ни литература, непълна без тях, както непълен би бил народът без техните автори. Заради приближаването на по-младите поколения до тези образци, до непреходното им настояще.
От издателя
Светът от вчера (1942) е последната творба, която Стефан Цвайг (1881-1942) държи в ръце преди самоубийството си в Петрополис, недалеч от Рио де Жанейро. Това е мемоарът на живота му. Той събира половинвековната история на автора и на половин Европа, превръщайки се в културна карта на епохата между XIX и XX век. Първо на Европа: през витрината от столици – Виена, Париж, Берлин, Лондон, постепенно разширена до световна – чрез пътешествията на космополита Цвайг до Индия, Русия и двете Америки. На длан е цялата Belle Époque – с техническите чудеса, нравите, модата и артистичните й идоли – от Рилке, Херцл и Ромен Ролан до Рихард Щраус, Фройд и Горки.
Но също, толкова отблизо, и с политическите трусове, с военните погроми и падението на света през двете Световни войни. Пред нас е и самият Цвайг – с всяка стъпка в писателската му кариера, с гражданските му позиции, илюзиите и вълненията, куриозите и страховете на живота му. В тази изповед-сбогуване писателят изгнаник Цвайг отпечатва блясъка и трагиката на епохата. Както и своя портрет – на заклет поклонник на културата и хуманист с идеал за свят без граници.
Роберт Зееталер е третият немскоезичен писател след Гюнтер Грас и Петер Щам, номиниран с романа си Цял един живот за една от най-престижните Международни литературни награди Ман Букър.
Въздействаща сила на тази малка по обем книга потвърждава, че добрата литературата не се създава непременно върху изключителен материал. Пред нас е целият обикновен живот на обикновения романов герой Андреас Егер, който с естествен стоицизъм приема всички изпитания и превратности на съдбата. Везната между баналното, понякога крайно в жестокостта си, и възвишеното се залюлява в редки моменти, но именно те правят от него човека, който е.
Разказът е изграден върху няколко времеви линии, които накрая се събират в завършен житейски кръг и прегледна събитийна мозайка. Плавните, почти незабележими преходи наред със спокойния ритъм, пълното отсъствие на патетика и поетичната простота на езика са като филтър от нежна светлина, смекчаваща суровостта на преживяното от героя на романа.
В първия разказ от „Санаториум „Клепсидра“ Бруно Шулц се връща към спомена за онази най-древна, вълшебна, изгубена книга от зората на детството. Светът растеше в нейните страници; разлистваха се хоризонти; далечината оживяваше между прехласнатите ни ръце. Свещена книга на отишлите си детски дни, енциклопедия на всевъзможното, която е не написана веднъж завинаги, а магически се пише пред четящото я око, всеки път по-нова, богата, изумителна. Мастилото ѝ мирише на далечни страни, буквите ѝ – ято пъстри птици – пърхат прелестно с криле, летят към нови континенти на възторга. Laterna magica на чудеса и тайни – ослушани в музиката на шумолящите ѝ картинки, не забелязвахме, че детството ни се изплъзва, че светът се смалява, докато растем.
После, един прекрасен фатален ден забравяме за Книгата, изгубваме я сред другите обикновени книги. Цялото творчество на Бруно Шулц е гениален опит да се поправи тази загуба, да се проправи път назад – към чудото и тайната. Книгите си той пише с възкръснали страници от Книгата; той спасява удивлението ни от затвора на забравата – връща на живота изчезналите небеса.
Сигизмунд Кржижановски (1887-1950). Роден в Киев, пътешествал в предвоенна Европа, владял свободно половин дузина езици, живял в миниатюрна стаичка на „Арбат“, сценарист на филми, редактор на Голяма съветска енциклопедия (Большая советская энциклопедия) и на какво ли още не. Случайното откриване на архива му превръща Кржижановски в истинска литературна сензация от Москва до Ню Йорк. Завръщането му е рядък пример за съществуването на литературна справедливост. Побратим на Бартълби и първи братовчед на Кафка по Мюнхаузенова линия, този космополит стои редом до крехки гиганти като Песоа, Валзер и Чапек – техен съвременник – тогава и сега, със спокойната метафизична усмивка на Чешърския котарак, наблюдаващ от миниатюрната си мансарда кипящия живот на следреволюционна Москва. В генеалогията на фантастичния разказ Кржижановски е липсващото звено във веригата, започваща от По, Гогол и Андерсен, минаваща през Хотърн и стигаща до Борхес. Кржижановски е истински литературен гросмайстор, а „Автобиография на един труп“ съдържа някои от най-добрите му партии.
Ръкописите наистина не горят.
Момчил Миланов
Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател. Оценена високо в своето време, прозата на Газданове е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература.
Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби. Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон. През очите му на наблюдател, привидно отстранен, а всъщност дълбоко съпреживяващ, пред читателя се разкрива цяла галерия персонажи от всякакви националности, но главно от руското емигрантство и от почти апокалиптично зловещия и фантастичен свят на парижкото дъно – проститутки, бездомници, сутеньори, „бивши хора” с объркан живот, странни или комични, отблъскващи или будещи съжаление. И всички те безкрайно самотни в своите обсесии, екзистенциални търсения, вътрешна разпокъсаност или тотална резигнация.
