„Аквариус“ е независимо бутиково издателство за преводна и българска литература. Приносен в програмата ни е акцентът върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия.
Разказвачът е писател, чийто най-добър приятел Васко е подсъдим, у когото при ареста са открили револвер и тетрадка със стихове. Докато следователят чете стихотворенията, писателят, призован да даде подробности по случая, разказва историята за любовната страст на Васко и актрисата Тина. Авторът ни повежда из улиците на Монмартр, от Френската национална библиотека до залите на аукционна къща, от парижките кафенета в хотелски стаи, прескачайки умело от една гледна точка към друга, без да се изгуби нито за миг.
Мястото е Банат, действието се развива в периода между управлението на румънския крал Михай I и падането на режима на Чаушеску и завършва в Южна Германия днес. Широкият обхват на повествованието е постигнат чрез фокусирането върху няколко времеви линии и чрез смела промяна на перспективата във всяка от седемте глави, позволяващи ни да гледаме през очите на различните герои, които въпреки ударите на съдбата и физическите разстояния непрекъснато се движат един към друг.
Благодарение на това „Неясните очертания на света“ се чете едновременно като роман за семейството, приятелството, любовта, диктатурата, смъртта, новите начала… Ирис Волф изследва границите на паметта, на представите, които другите си създават за нас, на поетичните и пластични възможности на езика.
В книгата пътешествията и поезията преливат едно в друго като скачени съдове; фантазмени слоеве и съновидения са поставени върху наблюдения и описания на реални места и ситуации, проникват в тях и ги променят поетически, понякога сюрреалистично; през смях и факти, обрасли с поетически смисли.
Подходът при писането на лимне-текстовете е често вглъбеното наблюдаване на микроскопични форми или движения – насекоми, тичинки, трептене. Движението е от малкото към голямото. От дребните форми живот и проявления в природата към едрите прояви на дух, човечност, мисъл. Това са текстове, потопени в природата и изговарящи чрез нея човешкото битие.
Петя Хайнрих
Това е роман за една власт, която се опитва да превърне сънищата ни в обект на масово производство, но същeвременно е роман за раздялата с детството, за въображението като спасение, за това как изглежда светът през детските очи. В „Лято в Бурландия“ главен герой е детето, което вижда и усеща много повече от заобикалящите го възрастни.
Застрашителната сянка на властта пада върху един скован от зимния студ град, който носи белезите на нещо добре познато. Разказът се движи някъде в граничната територия на известното и непонятното, на съня и реалността, като проблематизира въпроса за фикция и истинност, за доброто и злото, за съкровено личното и публичното.
„… вярвам, че с моята наглед толкова частна и незначителна история наистина разказвам история – а може би дори и бъдеща история.“
Себастиан Хафнер (1907 – 1999), доктор по право, през 1938 г. емигрира в Англия и работи там за „Обзървър“. След завръщането си в Германия преез 1954 г. пише за „Ди Велт“, по-късно за „Щерн“. Автор е на цяла поредица монографии, сред които „Уинстън Чърчил“ (1967), „Бележки за Хитлер“ (1979), „Исторически вариации“ (1985), „От Бисмарк до Хитлер“ (1987) и др. Един от най-авторитетните журналисти на своето време, Хафнер разбунва духовете и след смъртта си, когато е открит ръкописът на „История на един германец“ – книга, писана през 1939 г. и останала непубликувана. Тя е не само напомняне за миналото, за това как „пречупеният кръст беше отпечатан върху германския народ… като върху някакво като че ли безформено, податливо, кашаво тесто“, но – от перспективата на днешния ден – и актуален спомен за възможно бъдеще, от което човечеството не би могло да емигрира.
Леонид Иванович Добичин (1894 – 1936) е една от най-трагичните фигури на руската литература. Живял почти до самия си край в провинцията, откъснат от културния живот на големия град, той независимо от това проявява такова дълбоко разбиране на историята, природата на съветския строй, човека, на каквото са били способни малцина от неговите съвременници.
„Имало е такъв съветски писател – Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което „формалистите“ били подложени на сурова критика и той също получил порицание („позорно“, „подражание на Джойс“, „Добычин е нашият ленинградски грях“), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: „За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук“), напуснал залата и завинаги изчезнал…“
Дмитрий Воденников
Т. Сингер минава сам през света, но и предпочита да е сам. Т. Сингер е анонимен и непрактичен скитник по житейския друм, но и желае да е анонимен, неразпознат, дори невидим сред множеството. Т. Сингер сякаш отсъства от живота и в най-добрия случай е наблюдател на собственото си съществуване. Т. Сингер е загадка за себе си и не по-малко – за разказвача, който иска да разкаже неразбираемия и неразказваем, белязан с почти отсъстваща интензивност вътрешен живот на своя герой. От този конфликт се поражда голямата привлекателна сила на романа, меката ирония, пропиваща равното, без класическа интрига повествование, съчувствието и симпатията към трагичния образ на човека с рана.
А може би у всекиго се крие по един Т. Сингер, чието собствено име остава неизвестно.
Болката заема специално място в творчеството на Андре дьо Ришо (1907 – 1968) не само защото бележи сензационната поява на автора си на литературната сцена, а най-вече защото концентрирано и впечатляващо зряло за дебют обединява характерните черти на писателския му почерк. Преоткрит петдесет години след смъртта на Ришо, романът продължава да блести със своята безпощадна истинност, с богато нюансирания си поетичен език и повествователна структура.
Чисто човешката перспектива, от която описва любовната история между вдовица на френски офицер, загинал още в началото на Първата световна война, и германски военнопленник, противоречат на тогавашните обществени нагласи и патриотично обагрени представи за порядъчност. Това провокира разгорещен дебат върху литературата и морала не само във френската, но и в чуждата преса. Но полярните реакции на читателите показват, че писателят е засегнал болезнена струна и неговият роман е послужил като катализатор за разрешаване на една табуизирана тема.
Третият сборник с разкази на Сигизмунд Кржижановски, който е в ръцете на българския читател, продължава да води по криволичещите улици на специфичната урбанистична метафизика, често на ръба на живото и неживото, в леко сумрачната сгъвка на реалността, в която хората и „нехората“ оплитат заедно тъканта на съществуващото – топоси, познати от вече излезлите в превод на български „Итанесиес“ (2015) и „Автобиография на един труп“ (2018). Разказите в настоящото издание обаче тежат по особен, нов начин.
