„Аквариус“ е независимо бутиково издателство за преводна и българска литература. Приносен в програмата ни е акцентът върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия.
Леонид Иванович Добичин (1894 – 1936) е една от най-трагичните фигури на руската литература. Живял почти до самия си край в провинцията, откъснат от културния живот на големия град, той независимо от това проявява такова дълбоко разбиране на историята, природата на съветския строй, човека, на каквото са били способни малцина от неговите съвременници.
„Имало е такъв съветски писател – Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което „формалистите“ били подложени на сурова критика и той също получил порицание („позорно“, „подражание на Джойс“, „Добычин е нашият ленинградски грях“), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: „За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук“), напуснал залата и завинаги изчезнал…“
Дмитрий Воденников
Т. Сингер минава сам през света, но и предпочита да е сам. Т. Сингер е анонимен и непрактичен скитник по житейския друм, но и желае да е анонимен, неразпознат, дори невидим сред множеството. Т. Сингер сякаш отсъства от живота и в най-добрия случай е наблюдател на собственото си съществуване. Т. Сингер е загадка за себе си и не по-малко – за разказвача, който иска да разкаже неразбираемия и неразказваем, белязан с почти отсъстваща интензивност вътрешен живот на своя герой. От този конфликт се поражда голямата привлекателна сила на романа, меката ирония, пропиваща равното, без класическа интрига повествование, съчувствието и симпатията към трагичния образ на човека с рана.
А може би у всекиго се крие по един Т. Сингер, чието собствено име остава неизвестно.
Болката заема специално място в творчеството на Андре дьо Ришо (1907 – 1968) не само защото бележи сензационната поява на автора си на литературната сцена, а най-вече защото концентрирано и впечатляващо зряло за дебют обединява характерните черти на писателския му почерк. Преоткрит петдесет години след смъртта на Ришо, романът продължава да блести със своята безпощадна истинност, с богато нюансирания си поетичен език и повествователна структура.
Чисто човешката перспектива, от която описва любовната история между вдовица на френски офицер, загинал още в началото на Първата световна война, и германски военнопленник, противоречат на тогавашните обществени нагласи и патриотично обагрени представи за порядъчност. Това провокира разгорещен дебат върху литературата и морала не само във френската, но и в чуждата преса. Но полярните реакции на читателите показват, че писателят е засегнал болезнена струна и неговият роман е послужил като катализатор за разрешаване на една табуизирана тема.
Третият сборник с разкази на Сигизмунд Кржижановски, който е в ръцете на българския читател, продължава да води по криволичещите улици на специфичната урбанистична метафизика, често на ръба на живото и неживото, в леко сумрачната сгъвка на реалността, в която хората и „нехората“ оплитат заедно тъканта на съществуващото – топоси, познати от вече излезлите в превод на български „Итанесиес“ (2015) и „Автобиография на един труп“ (2018). Разказите в настоящото издание обаче тежат по особен, нов начин.
Писателят носи отговорност не за думите, с които си служи, а за смисъла, в който ги употребява. Думите, с които строи своите художествени светове, са невинни толкова, колкото са невинни камъните – с тях можеш да градиш или да убиваш.
Стоянка Грудова
„Време на прозрачност“ включва част от непубликуваните й поетични творби.
Чета тези стихове през меланхолния опит на ежедневието и чувствителността на изтичащото време. През характерната за Венелин Бараков почит към живота с приковаваща конкретика. Пътят и извървяването му: думите сега са за след това.
Йорданка Белева
Търпението да гледаш как сянката на ежедневието постепенно се удължава и се превръща в памет, а сянката на паметта преминава отвъд – това е поетиката на делничния стоицизъм, който пронизва стиховете на Венелин Бараков. Светлината от изгрев до залез. И след това.
Петър Чухов
В началото на 20-те години на ХХ век редакциите на немските вестници и списания се надпреварват да привлекат младия журналист за свой сътрудник. Това е бъдещият писател, класик на австрийската и световната литература Йозеф Рот (1894 – 1939). Повече от десетилетие след края на Първата световна война той работи като кореспондент на Франкфуртер Цайтунг, Берлинер Бьорзен-Курир, Прагер Тагблат.
Прочува се като пътуващ репортер много преди да публикува най-добрите си романи Йов, Радецки марш, Гробницата на капуцините, новелите Бюстът на императора, Легенда за светия пияница… Неслучайно през 1987 г. на негово име е учредена австрийско-френската награда за международна публицистика.
Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция.
