„Аквариус“ е независимо бутиково издателство за преводна и българска литература. Приносен в програмата ни е акцентът върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия.
В първия разказ от „Санаториум „Клепсидра“ Бруно Шулц се връща към спомена за онази най-древна, вълшебна, изгубена книга от зората на детството. Светът растеше в нейните страници; разлистваха се хоризонти; далечината оживяваше между прехласнатите ни ръце. Свещена книга на отишлите си детски дни, енциклопедия на всевъзможното, която е не написана веднъж завинаги, а магически се пише пред четящото я око, всеки път по-нова, богата, изумителна. Мастилото ѝ мирише на далечни страни, буквите ѝ – ято пъстри птици – пърхат прелестно с криле, летят към нови континенти на възторга. Laterna magica на чудеса и тайни – ослушани в музиката на шумолящите ѝ картинки, не забелязвахме, че детството ни се изплъзва, че светът се смалява, докато растем.
После, един прекрасен фатален ден забравяме за Книгата, изгубваме я сред другите обикновени книги. Цялото творчество на Бруно Шулц е гениален опит да се поправи тази загуба, да се проправи път назад – към чудото и тайната. Книгите си той пише с възкръснали страници от Книгата; той спасява удивлението ни от затвора на забравата – връща на живота изчезналите небеса.
Сигизмунд Кржижановски (1887-1950). Роден в Киев, пътешествал в предвоенна Европа, владял свободно половин дузина езици, живял в миниатюрна стаичка на „Арбат“, сценарист на филми, редактор на Голяма съветска енциклопедия (Большая советская энциклопедия) и на какво ли още не. Случайното откриване на архива му превръща Кржижановски в истинска литературна сензация от Москва до Ню Йорк. Завръщането му е рядък пример за съществуването на литературна справедливост. Побратим на Бартълби и първи братовчед на Кафка по Мюнхаузенова линия, този космополит стои редом до крехки гиганти като Песоа, Валзер и Чапек – техен съвременник – тогава и сега, със спокойната метафизична усмивка на Чешърския котарак, наблюдаващ от миниатюрната си мансарда кипящия живот на следреволюционна Москва. В генеалогията на фантастичния разказ Кржижановски е липсващото звено във веригата, започваща от По, Гогол и Андерсен, минаваща през Хотърн и стигаща до Борхес. Кржижановски е истински литературен гросмайстор, а „Автобиография на един труп“ съдържа някои от най-добрите му партии.
Ръкописите наистина не горят.
Момчил Миланов
Гайто Газданов (1903-1971), едно от най-ярките имена на руската емигрантска литература, започва творческия си път във Франция, но до края на живота си пише на руски език и се смята за руски писател. Поетът символист Вячеслав Иванов определя неговия уникален стил като магически реализъм.
„Кой би предположил, че руската литература, претърсена без остатък през последните десетилетия, е крила още една искряща скъпоценност като този роман?”
Бригите ван Кан, Германско радио
„[…] откривайки за себе си Газданов, изпитах рядкото чувство за състояло се откровение. Газданов е значително по-фин и вълнуващ писател от Набоков.”
Виктор Ерофеев, Сноб•Beta
„Във „Вечер при Клер” липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх… Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач… В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест…”
„Газданов притежава необикновени литературни и изобразителни способности, той е един от най-ярките писатели, израстнали от емиграцията”.
Марк Слоним
„Вечер при Клер” се движи наистина деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието.”
Игор Сухих
„Тук (в книгите на Газданов) звучи музика, езикът звъни, излъчва светлина, дори ухае… това е истинско изкуство на словото.”
Ласло Диенеш
„Вечер при Клер” е явление не само на младата емигрантска литература, а изобщо на цялата руска художествена литературы. Романът е интересен от гледна точка на обратната композиция, сюжет се гради на ретроспекции-спомени.”
Бронислав Сосински
Сигизмунд Кржижановски (1887-1950), роден в Украйна рускоезичен писател от полски произход. Детството и младостта му преминават в Киев, където завършва право в Киевския университет и наред с това изучава философия, психология, история на науката, литературата, музиката, театъра, чужди езици. През 1922 година се преселва в Москва и повече не я напуска. От огромното му по обем творчество приживе виждат бял свят едва няколко новели, няколко очерка, една повест, петнайсетина статии. „Незабелязан гений, равняващ се по талант на Едгар По и Александър Грин”, ще отбележи в работния си бележник поетът Георгий Шенгели. Двайсетина години по-късно тази следа ще отведе до съхранения по волята на съдбата архив на Кржижановски. Първата книга с негова проза излиза четири десетилетия след смъртта му.
Това, че е наричан още „руският Кафка” и е сравняван със Суифт и Хофман и Гогол (списъкът е дълъг), е продиктувано от съвършено свободното му ориентиране в световната литература и е по-скоро знак за интелектуалния фундамент на творчеството му. То съчетава разнородни тенденции, без да се вписва в нито едно нейно направление. Уникалността на художествения метод на Кржижановски, наречен от самия него „експериментален реализъм”, се състои в създаването на метатекст, репликиращ, за да реинтерпретира, и оттласкващ се, за да преосмисля и разкрива със специфичния си инструментариум, съчетание от парадокс и логика, абсурдното и трагикомичното в контекста на онази епоха, в живота изобщо. В най-различни, генетично свързани жанрове: притча, гротеска, философска фантастика, сатира, антиутопия. Особено в последния – като подводно течение през всички останали. Находчиво, духовито, забавно и тъжно и безпощадно.
„Щастливи сме, че творчеството на Кржижановски е било съхранено… Сега се вижда, че той е един от най-големите руски автори на миналия век.”
– Робърт Чандлър, Файненшъл Таймс
Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател. Оценена високо в своето време, прозата на Газданове е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература.
Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби. Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон. През очите му на наблюдател, привидно отстранен, а всъщност дълбоко съпреживяващ, пред читателя се разкрива цяла галерия персонажи от всякакви националности, но главно от руското емигрантство и от почти апокалиптично зловещия и фантастичен свят на парижкото дъно – проститутки, бездомници, сутеньори, „бивши хора” с объркан живот, странни или комични, отблъскващи или будещи съжаление. И всички те безкрайно самотни в своите обсесии, екзистенциални търсения, вътрешна разпокъсаност или тотална резигнация.
