Бруно Шулц

Бруно Шулц, полски писател, художник и критик, роден през 1892 г. в Дрохобич, едно - по силата на историческите превратности – „бродещо между границите“ (Австро-Унгария – Полша – Украйна) галицийско градче, но същевременно и допирна точка на културните светове. Творил в такова своеобразно идейно средоточие, Шулц оставя художествено и литературно наследство, приносно и за Изтока, и за Запада. За прозата си той още приживе е удостоен със Златен лавров венец на Полската академия за литература. Неголяма по обем поради ранната му гибел през 1942 г, позната понякога и в няколко превода на един език, тя продължава да се разчита като метафора, като апокриф, в които е закодирана съдбата на света.

Санаториум Клепсидра

Санаториум Клепсидра
Санаториум Клепсидра

В първия разказ от „Санаториум „Клепсидра“ Бруно Шулц се връща към спомена за онази най-древна, вълшебна, изгубена книга от зората на детството. Светът растеше в нейните страници; разлистваха се хоризонти; далечината оживяваше между прехласнатите ни ръце. Свещена книга на отишлите си детски дни, енциклопедия на всевъзможното, която е не написана веднъж завинаги, а магически се пише пред четящото я око, всеки път по-нова, богата, изумителна. Мастилото ѝ мирише на далечни страни, буквите ѝ – ято пъстри птици – пърхат прелестно с криле, летят към нови континенти на възторга. Laterna magica на чудеса и тайни – ослушани в музиката на шумолящите ѝ картинки, не забелязвахме, че детството ни се изплъзва, че светът се смалява, докато растем.

Канелените магазини

Канелените магазини
Канелените магазини

„В „Канелените магазини“ разказвачът е един, но като че ли погледът и наративът произтичат отвсякъде – от бащата, от кучето, от гората, от времето. Чрез тези разказвателни кръстосвания Шулц доближава далечното, отдалечава близкото, заличава перспективата и по този начин постига (или поне опитва) демиургично всеприсъствие.

Особено детайлен и буен е той в описанията, обикновено въвеждащи, на природни сцени. Фетишизмът към женски крака от рисунките тук е насочен към околната среда. Резултатът са зрелищни шествия на чудати образи, странни думи и диви метафори, в които на всяка крачка изникват изненадващи сравнения, олицетворения, паралелизми. Природата бива очовечена (например една градина е „настръхнала“, „наежена“, „окелявяла“, има плещи, изпада в лудост), а човек бива оприроден (например една ръчичка е „току-що напъпила“). Този анимизъм отново води към прастарата идея за света като едно цяло тяло, огромно тяло, което диша, гледа и чувства, неразбираемо тяло, което разказвачът се опитва да постави, вместо себе си, в центъра на писането.“

Стефан Русинов