Гайто Газданов

Георгий Иванович Газданов е роден през 1903 година в Санкт Петербург. Родителите му са осетинци от Северен Кавказ. В осетинското им обкръжение момчето бива наричано Гайто. Баща му е лесничей и поради неговата работа цялото семейство се мести в Сибир, после в Тверска губерния, после в Полтава, където Гайто учи в кадетския корпус. По време на следващото си назначение, в Харков, бащата умира през 1911 година. До революцията Гайто посещава Харковската гимназия. В хаоса на гражданската война градът преминава ту в ръцете на червените, ту на белите, ту на независимите войскови части на Украйна, ту на германските войски. Когато през 1919-а белите го завземат, Гайто, ненавършил още 16 години, се записва в Доброволческата армия на генерал Врангел и служи като редови войник на брониран влак. През ноември 1920-а командваната тогава от барона Руска армия бива евакуирана от Крим на турския полуостров Галиполи на Дарданелите, където в един военен лагер се събират пръснатите й отломки и откъдето Гайто успява да избяга в Истанбул. В града среща живеещата и работеща там своя братовчедка, балерина, напуснала с мъжа си Русия още преди революцията. Двамата му помагат и през 1922-ра той продължава гимназиалното си образование. Същата година написва първия си разказ „Хотелът на бъдещето”. През есента гимназията за руски бежанци бива преместена в България, в град Шумен. В нея Гайто завършва средното си образование през 1923-а и заминава за Париж. Представата на емигрантите, че във Франция биха се устроили по-добре, не отговаря на реалността. Първите няколко години там са особено тежки за Газданов, принуден е да работи като хамалин, мияч на локомотиви, общ работник в автомобилния завод „Ситроен”, а когато не успява да намери препитание и остава без покрив над главата си, нощува в някоя от подземните станции на метрото. Но преминал още в юношеска възраст през ужасите на войната и скиталчеството, а сега и на нищетата, той съхранява вроденото си благородство, душевната си чистота, любовта си към живота, чувството си за живота. Положението му малко се подобрява, когато през 1928-а се захваща с класическата професия на емигрантите - шофьор на такси - и не я изоставя цели 12 години. Като при това излиза с колата нощем, защото през деня посещава лекции по история на литературата, социология, икономика в Сорбоната. Тогава написва четири от деветте си романа, двайсет и осем от трийсет и седемте си разказа. По-късно този период ще оживее в романа му „Нощни маршрути” (1952). Засега разказите му се печатат в руски емигрантски литературни списания извън Франция, а от 1929-а - и в най-авторитетното парижко списание на руската емиграция „Современные записки” редом с прозата на И. Бунин, Д. Мережковски, М. Алданов, В. Набоков (по онова време все още с псевдонима Сирин), А. Толстой, И. Шмельов, Б. Зайцев... Газданов участва активно в културния живот на руския Париж, в литературното обединение „Кочевье”, приет е за член на Съюза на младите литератори. Първият му роман „Вечер при Клер” (1929) привлича вниманието на цялата диаспора и е високо оценен от Бунин и емигрантската критика. Горки, впечатлен от самобитния талант на младия автор, му пише писмо и заявява намерението си да подкрепи издаването на романа в Съветския съюз. Препоръката му остава без отклик.

Газданов не напуска Париж през всичките години на Втората световна война и, преживявайки с каквато намери временна работа, се включва в Съпротивата. Името му е едно от осемте в списъка с имената на най-активно участвалите в нея емигранти. Писателят крие в жилището си еврейски деца, заедно с жена си Фаина Дмитриевна организира прехвърлянето в неокупираната част на Франция на застрашени семейства, сътрудничи на нелегално списание, помага на партизанския отряд от избягали съветски пленници, а според някои източници дори се присъединява към него.

След войната Газданов най-сетне се решава да живее само от литературния си труд и все по-рядко излиза нощем с таксито. Романът „Призракът на Александър Волф” (1947) му донася всеобщо признание и известност. Отпечатан в нюйоркското списание „Новый журнал” и преведен на английски, френски, италиански и испански, той малко по-късно бива филмиран от американската телевизия. Следващият роман „Връщането на Буда” (1949) затвърждава този успех. Но по-свободен финансово Газданов се усеща едва след като става редактор в американското радио „Свобода” и в началото на 1953-а се премества в Мюнхен. Между 1959-а и 1967-а отново работи в Париж в тамошното бюро на радиото, после се връща в Мюнхен като главен редактор на руската програма. Под псевдонима Георгий Черкасов води предаванията за руска литература. Умира в края на 1971-а от рак на белите дробове. Погребан е в руското гробище „Сен-Женевиев дьо Буа". Осетинската общност в Париж събира средства, с които през 2003 година на гроба му е поставен нов надгробен паметник. Инициативата е на известния диригент Валерий Гергиев, който подпомага и руското петтомно издание, съпроводено с обширни коментари и включващо всичките девет романа, петнайсет разказа, литературните есета и рецензии и писма на писателя.

ImageИме
Вечер при Клер - Гайто ГаздановВечер при Клер
Призракът на Александър Волф
Пътища в нощтаПътища в нощта